Свети Валентин и Трифон Зарезан - за символите на двата празника

В навечерието на 14 февруари, когато еднакво почитаме любовта и виното, е естествено да се запитаме откъде идва тази традиция. Как така се е случило, че два митични символа - гръцкият Трифон Зарезан и римският Свети Валентин - се празнуват в един ден?

Трифон Зарезан  е български народен празник в чест на свети Трифон. Светията се празнува от лозарите,  градинарите, соколарите и кръчмарите на 14 февруари  или на 1 февруари (по новоюлианския календар), когато Българската православна църква официално отбелязва Трифоновден. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.

Двата празника водят родословието си от двата основни центъра на Гръко-римската антична цивилизация. Древна Гърция, като по-възрастна сестра на Рим, задава първите митически образи, които днес вълнуват Европа – наследницата на тази велика култура.
 

Дионис и Артемида

Може най-общо да се каже, че Трифон Зарезан е похристиянчен образ на езическото божество Дионис – разюздания пияница, който води със себе си похотливи сатири и менади, буйстващи особено неудържимо в края на зимата. Онова, което за християнството е грях, за древните гърци е весела и непреодолима природа на човешкото същество. Християнската му метаморфоза Трифон Зарезан покрива с лозов лист „грехотата“ на античното божество, като го лишава от еротичната супостата и му оставя само склонността виноопиянение. Впрочем, сред християнските смъртни грехове влечението към алкохола не е изрично упоменато. А Свети Трифон се казва Зарезан, не защото зарязва лозята, а поради друго. Според един небиблейски мит, Богородица му се ядосала, че заради пиянство закъснял за лозята и тя го проклела да си отреже носа със сърпа, с който Трифон трябвало да подкастри лозовия храст.
 

Легенда разказва, че когато Трифон бил само на 17 години излекувал дъщерята на римския император Гордиан и по този начин спечелил признание и слава. След няколко години се опитали да го накарат да се откаже от християнската вяра, но той отказал и бил изпратен на съд. Осъдили го на смърт, чрез обезглавяване. Когато го извеждали извън града, той се обърнал на изток, горещо се помолил и благодарил на Бога, че го удостоил "с мъченически венец". Докато се молел, склонил глава и издъхнал и се отървал от мъчителната смърт.

Св. Трифон

Друга легенда разказва, че когато Трифон зарязвал лозето си, край него минала Богородица (неговата сестра според поверието) с малкия Христос. Тя отивала да си чете молитва по случай навършване на 40 дни от раждането. Трифон й се присмял. Тя преглътнала обидата и пътьом като се прибирала минала край жена му и й казала да занесе превръзки на мъжа си в лозето, че си е отрязал носа. Жената веднага тръгнала. Като разбрал защо е дошла, Трифон се зачудил: "Как ще съм го отрязал, като държа косера обърнат надолу, а не нагоре!" И за да й покаже, обърнал косера, замахнал и неволно отрязал върха на носа си. Затова го наричат "Зарезан" и на иконите е изобразяван с косер в ръка.

През месец февруари започва годишният цикъл на обработка на лозите в Южна Европа. На 14 февруари лозарите от България, Гърция и Сърбия се отправят с мезета и бъклици вино към лозя и градини, за да се помолят за плодородие след дългата зима.Тъй като църковният календар във всичко е ръководел празника и делника на православните народи, гърците измолвали плодородие с молитвата "Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием"*, а българите се молели с думите "Дай Боже, свети Трифон да помага, да се роди много...".

Българите правели символично първата пролетна резитба на лозите на 14 февруари - денят, в който по стар стил бил възспоменаван св. мъченик Трифон. Този ден те нарекли "Трифон Зарезан". На утринната служба в чест на светия мъченик богомолците се молели в храма за Господното лозе - Църквата, и измолвали Божията благодат да осени всеки Неин член. След богослужбата някои от тях канели свещениците да осветят молитвено бъдещата реколта и да направят първата символична резитба. В някои населени места това ставало и с литийни шествия с образа на свети Трифон, възприеман вече от лозарите като техен (и на реколтата им) небесен покровител и гонител на вредителите.

След благословиите, поливането с вино, ритуалните игри, песните и хората, всички сядали на обща трапеза върху пешкири на земята. Някои попрекалявали с виното, забравяли молитвите за плодородие и запявали песни за "пияния Трифон". 

 

Ритуалите и обредите, които се извършват на този ден са свързани предимно с мъжете. В деня на светеца се извършва ритуално зарязване на лозите. В някои райони на страната - най-вече в Северна България, мъжете от дадено населено място стават рано и отиват на лозето, където извършват ритуалното зарязване. На други места се извършва ритуално ритане на безплодно, т.е. дърво което не е раждало. Това се прави с цел дървото най-накрая даде плод. 

Участието на жените се свързва само с приготвянето на празничната трапеза. Рано сутринта стопанката омесва хляб — пресен или квасник. Освен това сготвя и кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето. Там се прекръстват, вземат косерите и от три главини всеки отрязва по три пръчки. След това отново се прекръстват и поливат с донесеното вино лозите. Този ритуал се нарича „зарязване“. След това всички се събират и избират „царя на лозята“. Едва тогава започва общо угощение. „Царят“ е окичен с венец от лозови пръчки, който носи на главата си, и с друг венец, който слага през раменете си, което много напомня на древните изображения на Дионис. Той сяда на колесар. Лозарите теглят колесаря и под звуците на гайди, гъдулки и тъпан се отправят към селото или града. Там спират пред всяка къща. Домакинята на дома изнася вино в бял котел, дава най-напред на царя да пие, след което черпи и хората от свитата му. Останалото вино в котела се плисва върху царя и се изрича благословията: „Хайде, нека е берекет! Да прелива през праговете!“. Царят отговаря на благословията с „Амин“. След като стигне до своя дом, царят се преоблича с нови дрехи и - окичен с венците на главата и през раменете си, той сяда на дълга трапеза да посрещне хора от цялото село. Затова за цар на този празник се избира заможен човек. Избрания цар изпълнява своите задължения в продължение на една година. На следващия празник се избира друг.

Следващите два дни, наречени във фолклора „трифунци“, се почитат за предпазване от вълци. Тогава жените не режат с ножици, за да не се разтваря устата на вълка, не плетат, не предат и не шият. Приготвят обреден хляб и след като раздадат от него на съседите, слагат залъци от хляба в кърмата на животните — за предпазване и на добитъка, и на хората от вълците.



Св. Валентин

Възникването на деня на Св. Валентин се корени в римския празник на плодородието Луперкалия (15 Февруари). На този ден според езическата традиция всички неомъжени девойки съчинявали романтични стихове и ги слагали в една обща урна, от която след това неженените мъже избирали тези записки със затворени очи. Всеки мъж започвал да ухажва девойката, чиито стихове е изтеглил. Двойките се срещали в течение на следващата година. По време на Луперкалия действал голият Купидон, известен още като Ерос и Амур. Въпросният бог си правел шеги с хората, като ги стрелял с любовни стрелички. Уцелел ли, човекът мигом се влюбвал. От тук идва и вярването, че любовта е сляпа.

В днешни дни католическата църква признава най-малко трима светци с името Валентин, като всички от тях са обявени за мъченик. 

През III в. настъпили тежки времена за Римската империя, управлявана от жестокия император Клавдий II. По онова време той спешно имал нужда от войници за огромната си армия. Но малко били желаещите да постъпят в нея. Според императора причината за това била в нежеланието на римските мъже да напускат любимите си и своите семейства. Затова Клавдий II издал декрет, с който отменил и забранил всички сватби и годежи Валентин тогава бил свещеник в Рим. Заедно със св. Мариус те помагали на мъчениците християни, наблъскани в страшните римски затвори и тайно бракосъчетавали влюбени двойки. За тази си дейност св. Валентин бил арестуван. Императорът го осъдил на смърт. Той трябвало да бъде пребит с тояга, а след това да му се отреже главата. Валентин бил подложен на невероятни мъчения и изтезания, докато очаквал в затвора изпълнението на смъртната присъда.

Св. Валентин получава 
броеницаот Дева Мария

Според една от многото версии на легендата Валентин сам пратил първата валентинка. Докато бил в затвора, светецът се влюбил в младо момиче. Това била дъщерята на охраняващия го тъмничар, която го посещавала и облекчавала мъките му със сладки приказки. Преди смъртта си, както се твърдяло, той й написал писмо, което подписал "Твой Валентин" - израз, който се използва и днес. Той екзекутиран на 14.02.269г., а през 469 г. папа Юлий обявява този ден за празник на любовта в негова чест. Самата екзекуция била по-скоро тържество, тъй като хората го изпратили с цветя и сладки. Стотина години по-късно хората все още се сещали за това, на което ги учел Валентин и го провъзгласили за светец и покровител на влюбените. Според друга легенда на 14 февруари в Древен Рим се чествал празникът на благородната Юнона - римска богиня, почитана като пазителка на домашното огнище. На следващия ден, 15 февруари, пък бил празникът на Луперселия. Животът на младежите и девойките бил строго наблюдаван и доста изолиран. Затова те си имали свои собствени обичаи и традиции. Един от тях повелявал младите момчета да рисуват имената на своите любими. В навечерието на фестивала Луперселия имената на римските момичета бивали написвани на къс хартия и поставяни в делви. Всеки младеж изтеглял име на момиче от делвата и го придружавал по време на фестивала. Понякога събраните двойки оставали заедно цяла година, често дълбоко се влюбвали и след това минавали под венчило. 

 

Картичка от 1901 г.

Друга история разказва за млад лечител със същото име, живял през I в.пр.Хр. Младежът имал чудодейни способности на изцерител и именно заради тях и заради вярата си бил хвърлен в тъмница. В затвора младият Валентин излекувал сляпата дъщеря на надзирателя. Момичето прогледнало и го целунало. Двамата изживели бурна, но кратка любов, тъй като Валентин бил осъден на смърт. Преди да го хвърлят на лъвовете, той изпратил бележка на любимата си, написана върху парче от дрехата му с формата на сърце и подпис: "Твой Валентин". Тогава е възникнала и традицията да се подаряват картички.

Първата регистрирана асоциация на Свети Валентин с романтичната любов датира от 14 век в Англия и Франция, където тогава хората вярвали, че на 14 февруари птиците се ухажвали. По време на Средновековието влюбените си разменяли послания на 14 февруари, наричайки ги валентинки. Вероятно много от легендите за Свети Валентин са били измислени в този период.

 

"Свети Валентин е градски празник, не е католически, не е православен, и от там идва връзката с комерсиалното", казва в интервю за БНР проф. Николай Ненов, директор на Историческия музей в Русе, и се шегува: "Въпрос на избор е по какъв начин човек може да изрази любовта си към другия, на планетата на Алф сърцето може да бъде и от шунка". "Българската традиция в ухажването не се е променила. Традиционната валентинка е знак, нишан, да покажеш на някого, че го харесваш, да се заловиш на хорото до него, да си размените погледи и да се надяваш че те ще са споделени, да напиеш менците, или да грабнеш китката". Знаците, които са си обменяли хората преди време и си изпращат сега, са едни и същи – просто сега са станали по-разнообразни. Дали е изпращане на текстово съобщение или смс,  или уреждане на среща на места, където това е нормално да се случи - на чешмата, на мегдана, по конкретни улици, е все същото като белег за ухажването. 

 
 
 
 

Макар с времето да сме поизоставили българските традиции в символите на любовта, на 14 Февруари има място и за двата празника.  

Честит празник, лозари и винари! Честит празник, рицари на любовта!

 ~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

 

Тома Белев: За престилката и тайните на женската душа

Чрез своята колекция природозащитникът Тома Белев се опитва да съхрани отмиращата красота, но и да научи сина си да търси истината отвъд голите факти.

Автор: Кристина Колева
22/01/2016

Знаете ли къде навремето българката криела душата си? В престилката. Защото я изработвала сама и чрез подбора на цветовете или елементите по нея, жената разкривала вътрешния си свят – страховете, надеждите, дори тайните си. И най-вече защото
 

Photo credit: Bruce MacRae via Foter.com / CC BY-NC-SA

престилката не просто прикривала,

но символизирала фертилността – майчината утроба

Първата си престилка момичето получавало в пубертета, когато вече дойдел знакът, че може да има деца. Малките моми специално слагали този аксесоар, когато отивали на мегдана, за да се хванат на хорото. Когато пък някой ерген си харесал мома, той я хващал именно за престилката. Когато се обяснявал в любов, покривал с нея едното си коляно. А при таен годеж момата давала на либето си отново престилката – като знак за вричане и вярност.

Тома Белев, Сн.: Гергана Въглярска

ТОМА БЕЛЕВ не е етнограф или фолклорист. Той е човек, отдаден на природата, нейното опазване и съхранение. А престилките са неговото хоби. Повече от 10 години той събира тази важна част на женското облекло. Не знае колко има, но предполага, че са над 250. Казва, че се е подлъгал от

„възможността да запазиш една красота“.

Не му харесвало варварското отделяне на шевиците от дрехите, когато трябва да се изложат в музей или за колекционерски нужди. А престилката можело просто да се сгъне и прибере. И не заемала много място. Така започнало всичко.

Престилката била

най-видимото украшение на българката

тъй като в нея с особена любов се влагали цветни тъкани, мъниста, пайети, монети, сърма, кадифе, ресни, дантели, пискюли и т.н. Целта била не просто да се създаде нещо красиво, но то трябвало и да привлича внимание, особено ако е на мома. Освен това престилката била най-съкровеният талисман. Всеки вложен цвят или избродиран мотив имал свое определено значение. Твърде често в тях се залагала молитвата за плодородие и за закрила (престилката крие, пази утробата). Този елемент от облеклото бил и своеобразва визитна картичка – знак за принадлежност към определен род, място или поне район.

 

Престилка от колекцията на Тома Белев, Сн.: Тома Белев

„Примерно в сливенско има престилки със змии. Змията е символ на богинята-майка и се счита, че по този начин жената се предпазва“.

И не на последно място престилката разкривала икономическия статус на притежателката си – дали е бедна или богата.

„Например в кюстендилско колкото повече сърма има в престилката, толкова по-богата е, докато стигнем до чорбаджийските от 100% сърма. При по-бедните може например в една червена престилка да се види една тънка ивичка сърма по средата и така разбираш, че жената не е имала големи възможности. Но все пак е влагала каквото може“, казва Тома Белев.

Най-често срещаните мотиви в престилките, съхранени до наши дни (това е модата след 18 до началото на 20 век), са цветята.

„Но употребата на цветните мотиви много се различава в различните райони. Когато в началото на 19 век българските майстори на икони и стенописи започват да се учат във Виена, те докарват (и това можем да го видим в стенописите на Троянския манастир) едни пищни барокови венци с много цветя. Само десетина години след изобразяването в църквите, тези мотиви се пренасят в престилките. Съвсем различни са цветята в Родопите, където вярващите мюсюлмани не могат да изобразяват животно или нещо друго и по престилките затова има много цветя“, добява Белев.

Прочетете цялата публикация: http://www.lifebites.bg/prestilki-toma-belev/.

 

 

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

 

Разгледайте още снимки на престилки и традиционно облекло от Добруджа тук и информационната брошура "Традиции, занаяти и етнография".

 

 

Снимки: НЧ "Дръстър-2012" (2015)

 

ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ЩАСТЛИВА НОВА 2016 ГОДИНА

УВАЖАЕМИ ЧЛЕНОВЕ И САМОДЕЙЦИ ОТ ЧИТАЛИЩЕ "ДРЪСТЪР-2012",

Измина една нелесна, но прекрасна година за нашето читалище - изпълнена с енергия и наситена с прекрасни емоции. Създадени от Вас и подарени на нашите почитатели и приятели.

През 2015 г. започнахме да ремонтираме предоставената ни сграда  за наш читалищен дом - по Възрожденски с лични труд, умения,  средства и време.  Участвахме в редица културни събития, спечелихме награди, намерихме нови приятели и съмишленици, останахме верни на Добруджанските традиции, просълзихме от радост и трогнахме сърцата на родната и чуждестраннната публика.

Надявам се заедно през 2016 г. да успеем да приведем читалищната сцена във достоен вид за изяви на нашите самодейни състави, а читалището да може да посрещне вярната си публика. Пожелавам на всички нас множество участия, концерти, спектакли, награди и усмивки и радост през цялата година.

Благодарен съм на всички и Ви пожелавам от все сърце здраве, дълголетие и енергия за успех във всичко, което предприемате през Новата 2016 година!

ДИМИТЪР ДЖАМБАЗОВ

Председател на НЧ "Дръстър-2012" Силистра

Клуб за фоклорни хора
"Дръстър-2012"

Ансамбъл "Дръстър-2012"

Балет "Б2"

Мъжка певческа група "Дръстър-2012"

 ~~~~~~~~~~~~~~~

Силни изяви на НЧ "Дръстър-2012" в края на 2015 година

В края на 2015 г. с две участия на свои формации, НЧ "Дръстър-2012" подари на обществеността на Силистра красота и изящество, светлина и надежда за Коледните и Новогодишни празници. 

С двете си изяви и този път ръководителите на групите показаха, че когато се ангажират с подготовка на спектакли и изпълнения, без съмнение те ще бъдат интересни и различни, провокативни и впечатляващи. 

Снимка: Елена Чернева

Балет "Б2" и Боряна Кьосева в компанията на Музикална студия "ДО-РЕ-МИ" представиха изключително красив балетен и музикален спектакъл. И този път видяхме интересни танци, гъвкави и изразителни във своите жестове и движения балерини. 

След успехите и редицата спечелени награди от "Б2" и "ДО-РЕ-МИ" през 2015 г., несъмнено спектакълът бе вид "равносметка" за изминалата година и поредното доказателство за неуморната и системна работа на Боряна Кьосева и на Бонка Скорчелиева.  

Вижте снимки от концерта-спектакъл с участието на Балет "Б2". 

Снимка: Йордан Георгиев

С очаквано силно сценично присъствие, Коледарската група към НЧ "Дръстър-2012"  взе участие в традиционния Коледарски фестивал в Силистра, като зае почетното 3то място в раздела за певчески групи. Публиката в голямата зала на Община Силистра се превърна в голямо семейство, което посрещна своите чакани добри гости коледари, а те от своя страна им попяха и ги благословиха. Групата с ръководител Георги Гебешев представи три коледарски песни - "Събрали са'й събор момци", "Запалил са'й зелен синур" и "Припаднала'й темна мъгла, Дойнеле". 

Коледарите показаха, че самодейността е сигурен начин традиционните български фолклорни обичаи да се пазят, почитат и предават на поколенията. 

Вижте снимки и видео от участието на Коледарската група в Коледарския фестивал '2015:

СЛАВИТЕ ЛИ МЛАДА БОГА (ЧАСТ3)

"БОЖАТА ЦАРСКА ТРАПЕЗА" НА БЪДНИ ВЕЧЕР

 

Славите ли Млада бога?

Анчо Калоянов

 

БЪДНИКЪТ-КОЙ ИЗГАРЯ В КАМИНАТА? 

Славите ли Млада бога?
(всичко за празника Коледа, 
72 коледни песни, 4 благословии)
съставителство, коментар и бележки:
Анчо Калоянов

Поетите, открили след Освобождението хубостта на празника и богатството на образи и песни (достатъчно е да споменем "Коледари" на Пенчо Славейков), обвързали асоциативно Бъдни вечер с "бъдни дни" и с всенощното бдение да не загасне бъдникът в камината, а изследвачите намерили за това тълкувание опора в гаданията и благословиите за идната година. Но етимологията на думата "бъдни" е друга, извеждат я от дума със значение на "дъно", която в митологията на някои индоевропейски народи се използува за именуване на Змея на дълбините (дъното), убит (изпепелен) от бога-змееборец - Ахя Будхнья от арийските "Веди", и змея Питон в гръцката митология. Към тези примери се прибавя и бъдникът при българи и при нашите съседи сърбите, а в такъв случай трябва да се запитаме - кой изгаря в камината на Бъдни вечер?

Дървото, което гори през цялата нощ, трябва да е здраво и затова се избира дъб или круша, по-рядко дрян, понякога е само пън. Описано единствено от Димитър Маринов и очевидно несрещащо се другаде, приготвянето на бъдника в село Литаково, Ботевградско, се явява реликт в обредния фолклор, който впечатлява с яркото извисяване на жестове и вещи над делничното и извеждането им до символи, а същевременно позволява да надникнем и към по-ранното състояние на нашето коледуване.

На Малка Коледа, след като са минали коледарчетата в Литаково, от всяка къща в гората отива празнично облечен момък, комуто предстои женитба (или младоженец). Той отсича и окастря тригодишно дъбче. Връща се вкъщи, застава пред старите врата и пита пременените жени и моми от дома, които го посрещат:

-Славите ли Млада бога?

-Славим, славим; добре ни дошел! - отвръщат те.

Тогава той влиза, като говори:

-Язе вкъщи и бог с мене!

-Амин, дай боже! - отговарят жените и момите.

Момъкът отива при огнището, слага дървото, което трябва да бъде миросано. Откъм дебелата част момъкът превърта дупка, в нея се сипва зехтин, тамян и восък, запушва се с клинче и тая част се увива в бяло ленено платно. От бабата на къщата то се изправя край огнището и когато вечерята се прекади, се слага в него. Тъкмо по време на миросването се пее и специална обредна песен от момите и булките, хванати на верига през раменете. Тук отсичането, повиването с бяло платно и изгарянето несъмнено отвеждат към погребалните обичаи от времето на българското езичество, което познава масово трупоизгарянето, практикувано дори след покръстването. В тоя смисъл бъдникът символизира Змея на дълбините, изпепелен от бога, притежател на мълнията. Изразът "Отдвоил се като Божик от Бадни вечер" и известието, че в Тетовско "спроти Божик правят Бадня баба", позволяват да видим в бъдника и символ на старата година, която умира, раждайки новата (Млада бога, Божич).

При отсичането на дървото се е спазвало то да не падне на земята, а при внасянето му (в Кюстендилско) най-старият в дома казвал:

-Добър вечер, дошел Бъдни вечер, повалила се година с дечица, с прасенца, с жребчета, с телета, с млади агънца, яренца и пиленца!

 

...И ПЯСЪК НА ТРАПЕЗАТА. Когато днес съвременникът надникне в първите томове на Сборника за народни умотворения от края на миналия век и се зачете в описанието на трапезата на Бъдни вечер по софийските села (защото били най-близо до проявилата интерес към "живата старина" столична интелигенция), той удивен открива "една империя от знаци". Ние сме се отказвали да ги разчетем дълго време и сега. те приличат на послание с верен адрес, на който то обаче е заварило бележката на Атанас Далчев: "Стопанинът заминал за Америка!"

На трапезата са сложени не само ястия и пития, не само семена от всичко, което трудолюбивото домочадие сее, сади и отглежда през цялата година, но и пясък, че дори и тор, който "означава гниенето на людето в земята". Пред нас е и трапеза, и философия, изразена със знаци - в сметката за добруване в идните дни е и смъртта на своя земя, която те приема. Защото най-страшната клетва е земята да не те приема ("да не се стопиш"). Използувана е от поп Стойко Владиславов, бъдещия Софроний Врачански, срещу оня, който би се осмелил да открадне преписаната от него История на Отец Паисий - "и туч, и желязо да се стопят, а той ни во веки!" Странното е, че обичаят да се слага и тор, за да приеме земята своите, е познат единствено в Брестовица и Перущица, оная същата "бледна Перущица", "гнездо на герои".

Слагането на пясък на трапезата има много по-широко разпространение, като се има предвид, че се заменя някъде със сол. Изследвачите смятат, че той представя първоматерията от мита за сътворението и затова в народната вяра замества семето в сеитбата на свети Никола. Но само в Брестовица и Перущица се разказва поверието, че пясъкът в реката се пази от чудовище, затова той се взема тайно от него на Бъдни вечер, "когато вече се стъмни". Кое е това чудовище, оказало се близо до селото и в реката? Може би пак е Змеят на дълбините. В името на Перущица някои виждат отглас от култа към бог Перун, а срещу градчето се възправя могилата Власевица (свети Влас е християнският възприемник на противника на бога-гръмовержец).

 

СЛАМА ЗА ВЕНЦИ НА ПЛОДНИТЕ ДЪРВЕТА. Възпята величално с епитетите "седмопола" и "шестореда", трапезата всъщност е застлана върху слама и нейното обичайно място е под иконата в югоизточния ъгъл на стаята (някъде сламата се поставя в кошче наравно с житото и солта). След вечерята на нея спят или децата се търкалят, а после дирят зърна. Тази слама е особено почитана, с част от нея захранват добитъка, а останалата на стиски или на венци подпъхват или окачват на къщата, на кошарата и най-вече по плодните дървета. Поставя се и на стожера на гумното и дори се запалва. Този огнен кръг на върха на стожера навярно е знакът на младото слънце, породил и българското име на месец януари (декември) - "коложег".

Окачването на сламени венци по плодните дървета било предхождано от заплашването им с посичане. По някои места то е ограничено до нераждащите плодни дръвчета. "Посичането" се прави от две деца, едното от които три пъти се кани да сече дръвчето, замахва с брадва, а другото го спира с думите: "Недей, то ще роди тази година!" Увенчаването им и посичането им напомня увенчаването, развенчаването и "посичането" на царя на крониите.

 

ЧЕТИРИ ОРЕХА В ЪГЛИТЕ НА СТАЯТА. На бъднивечерската трапеза задължително се оставят и орехи. Орехът е видно, "свято" дърво у българите, което само се сади, затова, според народната вяра, ако човек посегне да го сади, умира, щом стволът му надебелее колкото човешки врат. Всеки на трапезата получава по един орех, разчупва го и по пълноценността на ядката му се гадае за живота и здравето на притежателя през идната година. В Софийско най-старата жена хвърля отделно четири ореха в четирите ъгъла на стаята, където е трапезата. Чрез тях се отбелязват четирите ъгли на "осветеното" в тази нощ пространство по подобие на четирите космически дървета в четирите краища на земята.

КРАВАИТЕ И ЗЛИЯТ БОГ КОЛЕДО. Вещният мир на трапезата ,,говори" най-многословно чрез краваите. Когато те са няколко, един от които е за коледарите, а останалите за орача, за овчаря, за лозаря, в средата се поставя краваят богувица, т.е. посветената на бога безкръвна жертва. Когато той се разчупи, от него за иконата се заделя половинка, използувана през годината за лек, или пък се разделя на толкова части, колкото са сътрапезниците, "захващаем от бога, после от кукята, и со ред по-старите до по-младите" (Кукуш).

На краваите са изобразени птици, змии, кошара с овце и овчар, гумно с копни и стожер, рало и кола. Отрано оценил значението им, още в края на миналия век Димитър Маринов документира 127 кравая от всички достъпни му тогава краища на Отечеството. Богувицата обикновено се шари с кръг и кръст, които са и много стари знаци за отбелязване на слънцето, а краваите, които изобразяват гумно, кошара и двор, имат, имат кръгла "ограда" и врата с пазач. Може би земеделско-скотовъдната образност е използувана, за да се изпише и съхрани "зародишът" на пространството, неговият сакрален център, нещо, което българите отпреди покръстването знаели като "медно гумно". Обхождането и заораването в кръг, известно от дълбока древност и при други защитни обреди, през най-късите дни ("брумалиите") се проявява в трикратни обхождания на къщата и то с бъднивечерската трапеза на главата на стопанина, с изплитането от цялото домочадие на вълнен конец, с който се заграждат кошери, курници и кошари, с кръговото движение на дружината коледари (излизат от дома на своя водач и пак там се завръщат).

Присъствието на толкова много обредни краваи на трапезата на Бъдни вечер, особено в Софийско, задало гатанка дори на хладнокръвните шопи и те я "отгатнали" посвоему, превъртайки смисъла на старата езическа практика при обреди за плодородие жрецът да се крие зад натрупани хлябове: "Некогаш е имало на свето един бог, името му е било Коледо. Он бил млого зал, и кога му е бил деньо (именния му ден), давал млогу зло на земята, та требало на тоя ден секой дома да си седи, додека олаби времето. Секи треперел от него. Лугьето, да са обиколени от секаде сас рана през това зло време, измислиле да месат колаци (хлебове, на които в средата оставали дупки) и у сред них седели, че не знаяли докога кье ги държи бог Коледо, та оттогай е останало и сега да месат колаци" (СбНУ 16-17, с. 7).

 

ЕЛА, БОЖЕ, ДА ВЕЧЕРЯМЕ! Ястията на трапезата са постни поради коледните пости и нечетен брой (до седем или девет): пълнени чушки, сарми, боб, зеле, тиквеник, ошав, лук, чесън. За тази вечер се пазят диня, грозд, ябълки, дюли, тикви, семена от всичко онова, което сее къщата. Изобилието при всяка обредна трапеза е нагледният пример за желаното състояние на света, заради което се извършва обредът, но при Бъдни вечер в общата насока на символичното възпроизвеждане на връщането към началното състояние на света, то означава и изобилието на първия ,,златен век".

Когато всичко за трапезата е сложено, цялото домочадие сяда около нея и не става, докато вечерята не свърши. А когато свършат, всички се надигат едновременно: орачът на къщата дори подскача ("за да избуят житата"). Ако някому се наложи да стане по време на вечерята, той трябва да се движи приведен ("и житните класове да се наведат от тежко зърно"). Ако някому се наложи да стане по време на вечерята, той трябва да се движи приведен ("и житните класове да се наведат от тежко зърно"). Всъщност както и при други обреди, привеждането и подскачането имат предвид прастарата идея за единството между човек и космос, затова "сливането" и "разгъването" на човека в обредна ситуация илюстрират, подсказват и дори направляват пулсациите на космоса.

Върхов момент е каденето натрапезата. Кади я най-старият мъж в къщата, стопанинът, който върху палешник от ралото слага жар от съдника, посипва я с тамян и кади трикратно трапезата заедно с присъствуващите (движенията му са отдясно наляво "както се сее жито и както се коси"), изричайки "Отче наш". Голямото значение, което е отдавал българинът на бъднивечерската трапеза личи и по това, че тя е единствената, на която повсеместно канят Бога или Богородица на вечеря, а в някои западни краища умилостивително викат и Герман Градушкар. След като е прекадил, стопанинът, сам или заедно със стопанката, взема кравая богувица в ръце и, преди да започне да го ломи, изрича трикратно с поклон:

- Ела, Боже, да вечеряме!...

 

"НОЕВИЯТ КОВЧЕГ". Бъднивечерската трапеза е своеобразен залог за плодородието през идната година, затова част, от осветените чрез присъствието си на нея вещи, сечива, семена и краваи се запазва: свещта се гаси в брашно и се пали при заболяване или когато през лятото гърми; пепелта от бъдника се събира и се слага в семето, от недогорелите му части се правят "уши" за ралото; остатъкът от сламата се запалва на високо място на Гергьовден, та да не бие град онези ниви, до които достига светликът; делът на Бога от богувицата се ползува за лек. Наличието им на трапезата, прибирането на ралото или на чиряслото и лемежа, които се изнасят навън едва в един от следващите дни, и особено задължението на всички да се съберат около трапезата вкупом наподобяват спасението на живота в Ноевия ковчег от разрушителната стихия на потопа. То не е пряко внушение на Библията, защото митът за потопа е старо наследство на човечеството. Сега вече можем да кажем, че полагането на слама за основа на трапезата, събирането накуп на цялото семейство и привеждането при ставане се осмислят от представата, че в нощта на Бъдни вечер космосът се е "свил до зародиш", до "кораб-ковчег", в който да се запази животът от нашествието на злите сили и от водната стихия, образ на първоначалното състояние на света.

Така подготвена за най-решителния и най-труден час в прехода към Новата година, всяка къща очаква дружината коледари. През тази нощ чрез обхода си те единствени осигуряват връзка с другите къщи в селската община и чрез песните си възвестяват както победата над злите сили, тъй и "програмата", по която ще се интегрират разпадналите се в безпорядък части на космоса.

СЛАВИТЕ ЛИ МЛАДА БОГА (ЧАСТ 2)

КОЛЕДУВАНЕ И КОЛЕДНИ ПЕСНИ
Анчо Калоянов 

 

ОТБОР МОМЦИ КОЛЕДАРИ. Коледуват само мъже - празнично облечени момци, предвождали от женен мъж, обхождат след полунощ къщите на своите съселяни, пеят песни и изричат благослови, заради което щедро биват дарявани от стопаните.
Броят на коледарите в една дружина не надвишава двадесетина, когато е прието да пеят вътре в къщите, някъде се спазва да бъдат дванайсет (и с водача - тринайсет), другаде са само четирима или шестима певци, отбрани сред всички момци, разучавали песните и прослушвани от старейте на селото предния ден. Освен водача и певците в групата има "магаре", "котки", "поясмар", "булка" ("предач" или "баба-невеста"). "Котките" вървят напред и събуждат стопаните, ако са заспали, а "магарето" носи даровете. 



Славите ли Млада бога?
(всичко за празника Коледа, 
72 коледни песни, 4 благословии)
съставителство, коментар и бележки:
Анчо Калоянов

ВОДАЧЪТ НА ДРУЖИНАТА се именува различно, според ролята в самото коледуване. Щом предоставя стан на коледарите, той е "станеник" и някога това име за водача ще да е било общоразпространено - среща се в коледни и водичарски песни по цялото българско землище. В ролята на предводител на "войска коладници" той е "цар" и притежава подобие на жезъл. Ако се отличава с правото единствен да благославя кравая, той е "поп", "блажич", "мармарин", а ако е "съпруг" на водената "баба-невеста", той е "старец" или "дедица".
Водачът е посредник както между мъртвите и живите, тъй и между старата и новата година. Наричан кум, почитан и възнаграждаван, покровител на момците, царят (станеникът) е най-представителната фигура и трябва да е добър стопанин, мъж в разцвета на силите си и речовит, за да може да благославя; по неговото име се споменават плодородните години в селото.
Най-късно на Никулден представителна част от момците избира нов водач, ако старият се е отказал. Тогава с песен му връчват "ела" или "китка", а в ново време - корона и сабя. "Елата" ("ябълка", "кръст", "стрела") е триклонато, увито в бръшлян дръвце, забучено върху кравай и с ябълки на върха, което се възпява с "върши до небе" и "клони до земя", т.е. като световно дърво. Същевременно един от вариантите на името му - "стрела", както и притежаваната от водача по някои места тояга с топуз на края, подсказват, че дръвцето е било и сакрално оръжие, присъщо на бога-гръмовержец (съответно и на неговия жрец).
СТАН СТАНУВАХМЕ... Станеникът предоставя на момците една стая от своята къща за стан, в който те се събират вечер, за да разучават песните, подпомогнати от по-стари и опитни певци. От деня на избора на водач до свършването на коледуването на Ивановден за реда се грижат негови помощници-слуги и навярно в миналото станът е играл ролята на култово средище. В коледна песен от Малък Преславец, Силистренско, "царювата къща" е до световно дърво, под което е застлана златна трапеза с превит кравай и кана с пропенено вино. В по-ново време събирането на момците е ставало и на обществени места (кафене, кръчма, читалището).
В нощта срещу Коледа коледарите тръгват от стана и, след като обходят всички къщи, се завръщат пак там, посрещнати от станеницата (царицата) и дарени с кърпи. В стана се играе и несключеното хоро буенец през дванайсетте погани дни и в него се слага трапеза от събраното при коледуването, на която се кани цялото село.
Отговорен за реда на коледуването, водачът е единственият упълномощен от традицията "жрец", който от своя дом и стан известява, приканва и разпорежда. В деня преди Коледа той изпраща калесници с бъклица да известят всички стопани от селото за предстоящия празник и от негово име да поискат съгласието им коледарите да ги посетят. Калесниците приканват настоятелно всички младоженци и по-възрастни мъже, стари коледари, да се присъединят към тяхното шествие през нощта. Вечерта момците и поканените се събират в стана, една внушителна дружина от стотина човека, и се разпределят по чети (тумби, куди, колове) за отделните махали в селото.

ВАМ СИ ПЕЕМ, БОГА СЛАВИМ!... Началото на коледуването, когато цялата дружина начело с водача тръгва от стана, се възвестява със звъна на църковната камбана, с гърмеж на пушка и със специална за случая песен. Представяли са се първо на кмета, а са блажили у свещеника. С кратка песен "Бог се роди, коладе ле, тази вечер, коладе ле" коледарите съобщават за своето пристигане пред портите, водачът честити Коледа на стопанина, излязъл да ги посрещне, подава му бъклица с вино и го пита: "Славите ли Бога?" При отговор: "Славим, славим, добре сте дошли!" четата влиза и изпява предварително намислените песни, съобразени с челядта и поминъка. Пеят на двора и по-често вътре в къщата, където ги приканват да приседнат на трапезата, за да вземат по хапка и пийнат по глътка.
Коледарите се стремят да се държат благоприличие и да пеят стройно. Показът на общото достояние от наследството, на завещаното от традицията, задължава и двете страни, певци и слушатели, към колективно съпреживяване с максимална съсредоточеност, със задължителна представителност в облеклото, даровете и жестовете. В една къща коледарите изпяват няколко песни, до десетина: за земеделци и за пастири, за моми и за момци, за малки деца и за старци, за стопанина и за стопанката. Всяка песен завършва с кратки стегнати пожелания: "Вам си пеем, бога славим!", "Колкото сме речом рекли, толкоз здраве на тази къща", "Колкото звезди в ясно небе, толкова здраве на тази къща" и други подобни.

ДОБРА ДАРА ВИТ-ПРЕВИТ КРАВАЙ. Щом певците изпеят предвидените песни, "магарето" започва да реве, с което дава знак стопаните да поднесат своите дарове. Стопанката дава кърпа, повясмо, сланина или отбрано месо от закланата свиня, а момата - кравая, който се надписва с нейното име. Краваят се поема от благословника, най-често водача, който се обръща на изток, върти го в ръце или пък всички коледари се докосват до него и го "люлеят", и казва бързо коледарската благословия. При изричането й благословникът често се обръща към останалите с думите "Речете амин, дружина!", а те гръмогласно откликват с дружно "Амин!" и тропат с тоягите си по пода или по тавана на къщата. При излизане от дома коледарите пеят повсеместно "Ние от къщи, а Господ вкъщи!"
Коледуването завършва с идването на деня. По някои села четите не се завръщат в дома на водача, а отиват в центъра на селото, където се надпяват. Същия ден се прави търг за събраните продукти, част от които се заделят за общоселската трапеза вечерта в стана. На търга става и наддаването за моминските краваи. Този обичай, при който съперниците за едно моминско сърце са доказвали своята любов с "наличен брой" левове, е заменил старите предбрачни състезания. Плод на възрожденските парично-стокови отношения, той все пак е съхранил метафорно-поетическото си излъчване като игра на мъжкото общество, зрител и съдник на отношенията между съперниците и момата. Негов пълноправен участник, а не наблюдател, е бил сам Йордан Йовков. По време на учителстването си в Добруджа, в село Долен извор, в самото начало на нашия век той наддавал за кравая на селската мома Пена Григорова и го купил за 20 гроша. А ето какво се помни до наши дни в село Горно Александрово, Сливенско: "Най-богат кравай е бил на Ганка от Узунгоровска миллет - на стойност 600 лева през 1916 година. Тя била от бедно семейство, но много красива и работна."
Събраните на търга пари се предавали на църквата за утвар и свещници, на училището и читалището и за градежи на мостове, чешми и кладенци (в много села съществуват "коледарски кладенци"), а след войните - за паметници на убитите по фронтовете.

"СТАРЕЦЪТ" И "БАБАТА-НЕВЕСТА". В самата коледарска дружина има и няколко маскирани лица (някъде те се движат току след нея или независимо от нея, често и по друго време, но все в дванайсетте погани дни). Най-разпространена е двойката "старец" и "баба-невеста". Познатото ни за шаманите напълно съвпада с описанието на външния вид и действията на "стареца" от село Церово, Софийско: той носи на главата си дървена черна маска с рога на вол, на която е закрепена цяла кожа от пръч, има и опашка на прасе, в ръце държи боздуган от дърво и остен. Под звуците на гайда и тупан "старецът" и "невестата" във всеки дом играят заклинателен танц - "старецът" маха боздугана и остена, като че ли иска да изгони някого. В Босилеградско освен колеждани в нощта срещу Коледа ходят и до дванайсет джамаларе - танцовод, дедица, невеста и прибислави, които са облечени с кози кожи, с опашки, със звънци, дървени саби и по един топуз. Те играят хоро преди да бъдат дарени, изричат коледарска благословия и пред всяка къща венчавали водената от тях невеста ("завалят я на земята и симулират полов акт").
Въпреки отликите с пролетните кукерски игри (липсата на заораване и засяване, смъртта и възкресението на кукерския цар) те имат обща основа. В Одринско царят на кукерите е същевременно и станеник на коледарите. Нашите карнавални игри са тълкувани в светлината на балканската карнавална традиция още от Михаил Арнаудов, който предполага първоначални центрове и миграции главно от юг към север. Но забелязаните от него шамански елементи подсказват, че върху старото антично наследство има градиво, донесено от пришелците славяни и исперихови българи. Твърде вероятно е прикрепената към Коледа сватба между "стареца" и "бабата-невеста" да е календарно-обредно повторение на началния космогоничен брак между небето и земята.

ПЕСНИТЕ - КОЛЕДНА МИТОЛОГИЯ. Живи свидетели на началните векове на българското битие, коледните песни излъчват очарование, което няма да помръкне, докато звучи нашата реч. По традиция българските фолклористи (Йордан Иванов, Михаил Арнаудов, Петър Динеков) ги ценят високо заради поезията в тях, плод на празничното настроение на момците-коледари. Но те са били и митология - съкровена вяра и средство - съкровенна вяра и средство за емоционално вживяване в ритъма на Вселената, за да се получи желаното ниво на доверие към нея и за да се извоюва достойно за човека присъствие в неизвестното бъдеще. В своето изследване за произхода на едно старинно склонение в праславянския език проф. Иван Добрев доказва, че те се градят върху индоевропейския космогоничен мит и че "по литературно-историческо значение се нареждат сред първостепенните филологически паметници на индоевропейската култура". Драгомир Петров установи, че старинният размер на юнашките епически песни, т.нар. бугарщици, дължи появата си на размера на нашите коледни песни.
И наистина, какво всъщност крепи в едно цяло тридесет или четиридесет песни, някои от които по стотина, че и повече реда, които се пеят в едно отделно селище (Бабово, Русенско; Глушник, Сливенско; Караманово, Свищовско и др.)? Ако е само до предназначението им да възхвалят домочадието, то са необходими до десетина-петнайсет. Особено показателен е цикълът от песни от село Аспарухово, Варненско - 48 песни с общо 1730 реда, които по-скоро представляват една своеобразна обредна поема, сравнима стадиално с "Теогония" на Хезиод, възхвала на "божия ред" от VIII в. пр. н. е. В обредната поема от Аспарухово се възпяват в по три песни шестнадесет персонажа, известни повсеместно (Млада бога, Вишен Господ, Божа майка. Стара Юда, Вида, Донка, Яна, Калина, Дан войвода, Крали Марко, Янкул Чобан, Цар Костадин и др.). Осем от тях са мъжки, поделени на две четворки и съотносими към "стан" (владетел) и към "дом" (Господ), т.е. едните са обитатели на "стана" на коледарите, а другите - на "дома", в който коледуват. Коледарската дружина и преди всичко водачът й са посредниците между "стана" и "дома", поради което обръщението към него е "станенине господине". Забележимо е и групирането на осемте мъжки персонажа в четири двойки (Цар и Млада бога, Янкул Чобан и Крали Марко, Дан войвода и Добър юнак. Цар Костадин и Вишен Господ), обвързани тематично с "раждане", "сватба", "посвещение" и "смърт" и прикрепени към четирите годишни времена. Може би в това трябва да видим превъплъщенията на Вселенския господар, тъждествен на самата Вселена, която "пулсира" - ражда се и умира, за да се възобнови. Изглежда, тази обредна поема не е съвсем спонтанна проява, а обмислено дело на някогашни жреци, защото извън своеобразната "Менделеева таблица" на тези тройки песни остава песента за двубоя между трима близнаци и триглавата Сура ламя. По-точно - не извън, а съсретодочие на разказа на поемата.
Както обредите от Никулден до Ивановден, така и в песните смяната на старата година с новата се осмисля като край на света и негово сътворение, но същинско разрушаване няма, има само заплаха, която се отстранява като се спазва унаследената и осветена традиция. В този двубой на човека с природата песните са памет за реда във Вселената, и когато той съществува, песни не се пеят, а когато е разрушен, те го заместват.
Тъкмо като коледна митология песните не трябва да се разглеждат по предназначението си за лицата, на които се пеят, а по тематичните си ядра: за самите коледари и тяхното дълго песенно пътуване във вълчи нощи, за двубоя между силите на хаоса и силите на реда, за Бога и неговите светци, за исторически личности и събития, "смлени" в мелницата на мита.

АКО ДОЧАКАМЕ ОТНОВО КОЛЕДАРИ. Коледуването е било известно повсеместно, но в някои краища то рано е отмряло или пък броят на коледните песни е намалял значително (част от тях са се запазили като песни за коледно хоро или пък на Бъднивечерска трапеза), Слабото му застъпване в планинските краища, където поселищен тип е махалата, показва, че то се е утвърдило като празник на селската териториална община, чийто основен поминък е земеделието.

Родено в лоното на българското езичество, коледуването е достигнало до нас твърде малко променено и заслугата за това е недопускането на чужди очи. Тайната му е разкривана само пред свои дори през Възраждането; въпреки явния митологизъм на тогавашните събирачи, те не го познават, не публикуват коледни песни, защото са родом от балкански селища. От средата на миналия век с евангелизоването на българското общество и с налагането на паричнотоковите отношения важни съставки на празника отпадат, а други се пренасочват към зрелищното и величалнопоетичното, то замира естествено или насила прекъснато - заради езичеството си, заради непристойност на маскираните дружини и най-често по политически подбуди (",мъжкият съюз" дори в този си вид е естествен разсадник на претенденти за "водачи" в общината). След ликвидирането на собствеността върху земята в средата на нашия век изчезва и личната заинтересуваност от обредите и празниците за благополучие, но се е коледувало като знак за последна вярност към традицията. Многобройни и също повсеместни са сведенията за преследването му и унищожаването му като идеология на "класовия враг". Научният интерес към него се възроди, когато то вече беше "мъртва старина".

СЛАВИТЕ ЛИ МЛАДА БОГА (ЧАСТ 1)

КОЛЕДА В БЪЛГАРСКИЯ НАРОДЕН КАЛЕНДАР

Славите ли Млада бога?

Анчо Калоянов

 

СПОМЕН ОТ "ЗЛАТНИЯ ВЕК" И ДВУЛИКИЯ ЯНУС.

Коледа е най-таченият семеен празник у българите. Наследили сме го от античната традиция на Балканите. През 680 г. в Константинопол поредният църковен събор забранил "така наречените календи" заради неприкритото им езичество, но в пределите на младата българска държава, образувана година по-късно, те не били преследвани, затова сред балканските народи ние сме съхранили най-много обреди и песни по Коледа.

През Античността римляни и гърци (а навярно и траки) отбелязвали свършването на старата година и началото на новата с продължителни празници, посветени на бога Кронос (Сатурн). Времето на бог Кронос се мислело за "златен век" на човечеството, когато всичко било в изобилие и нямало бедни и богати, а припомнянето на изгубения рай ставало чрез богати трапези, на които роби и господари сменяли местата си и господарите прислужвали на своите роби. Избирали и карнавален "цар на крониите", когото после развенчавали и "убивали". Приликата между смъртта на "царя на крониите" и "страстите господни" на кръста според църквата била дяволско злоумишление, затова крониите били забранени. Средновековното българско общество имало сравнително вярна и пълна представа за "бесовствата" през крониите от Житието на свети Дазий, живял по времето на император Максимилиян в Силистра.

От пети век насам крониите във Византия били изместени от януарските календи. С думата "календи" в Рим отбелязвали началото на всеки месец, а корените на януарските календи са в култа към Янус, бог на небесния свод, своеобразен портиер, който отваря и затваря вратите на слънцето, покровител на входа и изхода, затова бил изобразяван с две лица. Известност добили и брумалиите, най-късите дни в годината (24 и 25 декември); празнували ги нощем, а селските жители заколвали свиня в чест на Кронос и Деметра, поради което църквата се отказала и от тях.





Славите ли Млада бога?
(всичко за празника Коледа, 
72 коледни песни, 4 благословии)
съставителство, коментар и бележки:
Анчо Калоянов



РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО. След като се утвърдило за държавна религия на Римската империя християнството все пак отстъпило на победеното езичество и въвело нов празник - Рождество Христово, непознат до IV век и официално признат едва през 431 г. Първоначално Рождество Христово бил на 6 януари, Богоявление, но тази дата била възприета само в източните предели на империята, по-късно окончателно и повсеместно се наложила датата 25 декември, деня на зимното слънцестоене, на който езичниците празнували рождения ден на непобедимия слънчев бог и на бог Митра. За земеделците и пастирите старият календар запазил привлекателната си сила и под прикритието на Рождество Христово през цялото Средновековие съжителствували унаследените от прадедите и привнесените от църквата вярвания: появили се великолепните величаво-пантеистични и същевременно интимно сближени образи на Бога, Божията майка и светците във фолклора. Езическата подложка на обреди и песни по Коледа е явна, както е видимо и многовековното въздействие на източното православие върху тях, благодарение на което са достигнали до нас като "жива старина".



СРЕДИЗИМЕ ПО КОЛЕДА. Според едно поверие от село Подвис в Източния Балкан поповете не казвали кога е Игнажден и Първи март. То подсказва, че старите българи са имали две Нови години: мартенска, лунна, по която е датиран Съборът против богомилите, свикан от цар Борил през 1211 г., и игнажденска, слънчева, по която са подредени празниците в т.нар. "Книги на Григорий Цамблак" от XV век.

Самата година се поделяла на четири времена, чиито средоточия са слънцестоянията и равноденствията. Затова и Коледа в коледните песни се смята за средзима - "средизиме по Коледа". Именно защото е среда, спрямо 25 декември в календара се разполагат симетрично два четиридесетдневни отрязъка: в деня на апостол Филип (14. ХІ.) започват Коледни заговезни, които траят 40 дни, а на 40-ия ден от Рождество Христово е Сретение Господне (2. ІІ.). Забелязано е, че в жизнения ритъм на човека четиридесетдневието е възможно най-дългият период с едно и също емоционално състояние, в края на който чрез празник индивидът се пренасочва предпазно към друг световъзприемащ регистър.

В народната вяра дните от Игнажден до Коледа са "замъчени" (Божа майка се мъчи да роди Млада бога), а спрямо тях симетрично са разположени Никулден и Ивановден. Първият е посветен на "стар свети Никола", покровител на морската стихия и - образно казано - със своя кораб той пренася света към спасителния бряг на Новата година. Вторият е в чест на "Кум Иван", който наред с Млада бога кръщава земята и небето и установява новия ред. Подредбата на празниците е осмислена като движение от старо към ново, от хаос към ред и издава намерението смяната на старата година с нова да се опише с матрицата на мита за сътворението на света: от бездната на изначалните води се изважда от бога-творец бучица пръст (мая), която започва да расте, или пък бива убито чудовище (змей, риба) и от тялото му се създава Вселената, или пък светът се излюпва от яйце на водоплаваща птица. Но преди да се появи хаосът, старото слънце, старият ред и старата година трябва да изгубят своята сила, за да се разпаднат установените връзки (по-точно, те насилствено се убиват както царя на крониите, за да се запазят възпроизвеждащите им възможности, необходими при възкръсването им).

Очевидно, в годишния кръговрат това време е белязано със знака на свръхнапрежение, доколкото не е бил сигурен благополучният изход от двубоя между силите на хаоса и силите на вселенския ред. Човекът не е могъл да остане ням безучастен свидетел, затова с обреди и магии, с песни и благословии се присъединявал към силите на бъдещия ред.



КУРБАНЪТ НА СТАР СВЕТИ НИКОЛА. До последно време се е спазвала традицията на Никулден да се готви рибник, дори се казва, че ако няма риба, с рибя кост трябва да си почешеш зъбите. До Никулден се избира водачът на коледарската дружина и в неговия дом се прави "служба" - пеят песен пред кравай със запалена свещ и бъклица вино до него.

Доверим ли се на коледните песни, ще трябва да приемем, че рибата-курбан е равнозначна на змея, чудовището, от чиито части се създава светът (особено в случаите, когато "риболовец" е свети Георги). От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е ням, едно мълчание, което съответствува на обредното мълчание при агонията на умиращия. Умира старата година и силите на хаоса са взели връх.

ИГНАЖДЕН - ДЕНЯТ ЕДИНАК. Името на празника по някои места е преосмислено в Единажден, защото се е смятал за първи ден на годината. Повсеместно е известно "полязването", обичай, при който се съблюдава пръв да влезе човек, носещ сполука за дома. И той показва, че Игнажден се е схващал като Млада година. Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с трески и слама и да "мъти яйца". Претълкуван с оглед на стопанските интереси на дома ("да се мътят пилците в него"), всъщност този обичай е остатък от подражателните магии, с които се подпомага излюпването на новия свят от т.нар. "световно яйце".

Полязникът е бил длъжен да вземе от дръвника дъбова вейка или треска, за да влезе с нея в дома (или това прави и този от домашните, който сутринта излезе пръв). Доколкото това е клонка на отсечено дърво, актът символизира внасянето на мъртвата вече стара година, познато и на други индоевропейски народи. Ако момата на къщата иска да узнае кой ще бъде нейният жених, трябва да седне на дръвника, да се посипе с ечемик и да изрече: "Кой ми е на късмет, да дойде нощес да го жънем заедно!" Най-старата жена пък удря със сурова пръчка децата, докато още спят - да растат заедно с Младата година.

На Игнажден колят отглежданата специално за този ден свиня и по далака гадаят за времето - ако предният край е дебел, зимата ще бъде тежка в началото и обратно. От месото на жертвата се яде едва на Коледа, след завръщане от църква, като преди това се "смърсяват" с уловени от децата врабчета.



Игнажденската вечеря е една от трите кадени вечери, при които на трапезата се събира цялото домочадие и най-старият я прикадява; тя е първата, в която по селата от поречието на Русенски Лом "пазят квас" - моми, булки и старици играят хоро, а две моми гърбом към нощвите замесват кваса. Мъже до тайнството не се допускат, крие се и къщата, в която се извършва обичаят. Сам един от активните дейци на българското националноосвободително движение в родния си град Лом, големият наш събирач на народната ни вяра и обичаи Димитър Маринов смята за нужно да съобщи, че тези сведения, пазени в тайна, са записани тъкмо на Игнажден през 1889 г. и то от знаменитата Баба Тонка: "Баба Тонка Обретенова като млада участвувала в един подобен обред, но щяла да яде добър лобут от дяда Тиха, затова и не повторила".

От същите села по поречието на Русенски Лом са познати и две песни, в едната от които от дъното на морето черен гарван вади камък и на него съгражда нова църква, а в другата на трапезата в дома на царя на коледарите има ведро с вино, а във ведрото се намира чаша "с жълта и бяла морска пяна", чийто необичаен цвят идва от оприличаването й с белтъка и жълтъка на "световното яйце". Както се вижда, взаимно се допълват и потвърждават три старинни представи за първоматерията от мита на сътворението - "квас (мая)", "камък" и "яйце".

МАЛКА КОЛЕДА. Денят преди Коледа е празник на малките момчета. Събрани в дружинки по пет-шест, с торбички на рамо и коледарки в ръце те обхождат къщите, тропат по портите. Посреща ги най-старата жена, посипва ги с жито, а момченцата чукат с тояжките по земята, "забиват" разпилените по нея зърна, за да зачене, и изричат благослови и молби за дарба: "Коледе, бабо, Коледе!" (Кукуш), "Тък, тък, тък! Да се роди, да се роди, дека рало ходи; дека ходи и дека не ходи!" (Софийско), "Сей, сей, Коледа, дай, бабо, орешки" (Русенско).

Малка Коледа завършва с Бъдни вечер с толкова много жестове на българина пред богатата трапеза и пред прага на Новата година, че се налага да бъдат описани отделно от "вървежа" на празниците.

 

ДВАНАДЕСЕТТЕ ПОГАНИ ДНИ. След излизането на коледарите от дома започват дванадесетте погани дни, познати и на други европейски народи. Те траят до Ивановден. Наричат ги още "некръстени", "мръсни", "караконджови" и ги тълкуват като своеобразно връщане към езичеството (поганството). Вярва се, че през това време кръстът е паднал, а земята е на решето, т.е. че преградата между този и отвъдния свят е снета и нощем до първи петли бродят нечисти духове (вампири, таласъми, самодиви). В края на Средновековието тези представи все още са занимавали умовете дори на книжовници, които отбелязали в приписки към сборници от XVIII в.: "Да се знае кога се отвори небето на 24 декември" и "На 27 декември да не се оставя съд открит, защото самодива блюва и човек полудява".

Само през дванайсетте погани дни се появяват караконджо и бутанци (поганци). Представяли са си ги поразному: караконджо като кон с човешка глава и криле, който може да хвърчи или като четирикрако животно с глава на таралеж, със свинска четина на гърба и гола опашка, завършваща с топуз, което ходи на задните си крака, носи на врата си гребенец от дарак и възсяда срещнатите нощем хора, а буганците приличали на хора, голи човеци, или ездачи на коне с по един крак, с дълги бради и облечени в сини дрехи. Описанията на тези чудновати същества от митологията се пресрещат с изображения върху амулети от Първото българско царство и навярно в основата им лежи култът към прадедите-покровители.

През дванайсетте погани дни не се извършват обичайните обреди при кръщаване на дете и опяване на покойници тъкмо защото са "отдадени на езичеството". Смята се, че заченатите през това опасно време ще станат магьосници или разбойници, а за родените се изтъкават и ушиват специални ризи, които да ги защитават от любовта на змейове и змеици.

ВАСИЛЬОВДЕН. Познат е и под името Сурваки заради обичая сурвакане. От ранни зори по близки и съседи ходят малки деца с пъстроцветни сурвакници, някога правени от напъпил вече дрян, с които удрят възрастните и изричат благослов: "Сурва, сурва година, весела година!... Да остарееш, да побелееш като Старата планина!"

ДАЙ, ЛАДО ЛЕ!... На Васильовден в Средна Северна България се прави ладуване - момите топят своите пръстени в медник с мълчана вода и ги припяват, за да отгатнат своя бъдещ жених. Любопитно е обръщението в началото на припевките: "Свинска глава Васильова". То е доказателство за важното място на жертвената свиня в новогодишните обреди, известно още от брумалиите през Античността. Още по-загадъчно е появяването на името Лада, към която момите се обръщат с молба: "Дай, Ладо ле!" Популярната у нас славянска богиня Лада се смята от изследвачите за "кабинетна измислица" на митолозите от миналото, но в нашето ладуване тя, ако не е богиня, то поне се схваща като персонификация на съдбата.

БОГОЯВЛЕНИЕ (ВОДОКРЪЩИ, ЙОРДАНОВДЕН) е последният ден от поганите дни. Вярва се, че в нощта на този празник небето се отваря и ако виделият това си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. В западните краища по къщите ходят моми водичарки и пеят песни, а в селата на Търновско и Дряновско момите правят обичая "сивойница". Дружинката ходи от къща на къща, води със себе си "младоженец" и "булка", накичена с венче от горска шума, и пее една-единствена песен, в която пита сивойницата-булка къде е отишел нейният жених-войно, а тя отвръща, че е отишел "да заведе зимата, да доведе лятото". Споменатият войно е често срещан герой в коледни песни, но единствено тук той има грижата за вселенския ритъм (да отвежда и довежда сезоните).

ИВАНОВДЕН. И в народната вяра свети Иван кръщава новородения бог в "Йордан вода", наричат го още Кум Иван, покровител е на кумството и побратимството. На Ивановден къпят младоженците, а доколкото и водачът на коледарите се представя за "жених" на "булката", която води със себе си, него също го къпят на кладенец или чешма. До мястото го завеждат тържествено, возен на колесарка, а когато това става на Дунав, към реката се отправя шествие от конници; след завръщането си в селото те правят "конско хоро". В своя дом водачът гощава коледарите и при тази "служба" те му изпяват песен, последната, след която коледни песни могат да се запеят чак на следващото коледуване.