В тишината на старите Добруджански къщи

Домът на добруджанеца

Автор: Лена Кирилова 

Народното жилищно строителство се развива на основата на донесените от славяни и прабългари традиции и заварената на Балканите архитектурна култура. Още древногръцкият летописец Страбон описва една от най-старите форми на традиционно жилище в Добруджа – уземната /вкопана/ къща, използвана от някогашните обитатели на равнината – траките. Подходящите природо-географски условия, лесният начин на изграждане, обуславят дългия период на съществуване и широката област на разпространение на този ранен, примитивен тип жилище. Льосовата почва благоприятства изкопаването на 1,50 – 2 м дълбоки ями, които представляват пространството на уземната къща. Землянката е обикновено двуделна. През дървена врата, разположена в южната й част, се влиза в първото помещение с огнище /оджак/, наричано „къща”, където обитателите приготвяли храната и прекарвали по-голямата част от деня. В съседната стая – „соба”, където се спи, имало зидана печка за отопление. По-късно към жилищното пространство се прибавя и трета стая.

 

От древните уземни жилища, с промяната на обществено-икономическите условия, възникват едноделните и двуделни наземни къщи. През следващите столетия постепенно се добавят редица нови конструктивни елементи и архитектурни детайли, променят се строителните материали и техниката на градеж, оформя се външния и вътрешен художествено-декоративен облик. Дошли в равнината от различни места на България, заселниците градят своите домове, следвайки традициите на своя край, претворявайки по неповторим начин наследените умения на строителното си майсторство, но и съобразявайки се с местните природни и социално-битови особености, за да създадат специфичната като форма, пространство, планова композиция и функционално разпределение добруджанска къща, която придава неповторимия архитектурен стил на селата в цялата област.



 къща с. Безмер






къща с. Крушари 













Широко разпространение има традиционната двуделна къща, изградена от кирпич /непечени тухли/, камък, дърво, с подове от трамбована глина или дъски, с характерния четиристрешен покрив и състояща се от стая с огнище – „къщи” и стая за спане – „соба”. Животът на семейството се съсредоточавал в помещението „къщи”, което е било основното пространство за задоволяване на битовите потребности. Собата, чиято първоначална функция е била само за спане, предимно за по-младите, постепенно увеличава своите размери и се използва за домакинска работа и посрещане на гости. Обикновено по цялата дължина на предната фасада е имало покрито пространство – навес, познат с различни имена сред отделните етнографски групи население – сундурма, кьошк, чардак и др. 

С богати архитектурно-композиционни елементи се отличават триделните и многоделни жилища. на по-заможните стопани, в които основен организационен и композиционен център е отново помещението с огнище. Издаденият напред и издигнат над земята чардак придава лекота, изисканост и красота на къщата. Каменна или дървена стълба, открояваща се на фасадната симетрия, води от приземния етаж към просторните соби. Дървени миндерлици покрай стените очакват гостите. Традиционното жилище е съградено сред обширен двор, в който са разположени стопански постройки, обори, кошари, хамбари, свързани с поминъка на населението. Високи каменни, кирпичени или дървени огради с големи порти опасват дома.



къща с. Красен

Добруджанската къща се отличава със сравнително бедни архитектурни детайли, но с изключително богата, специфична полихромна украса от постни бои – охра, червена, синя, жълта, черна. Обикновено външно е варосана, а в различни комбинации от цветове или чисти тонове са боядисани гредите, парапетите, вратите, прозорците, което придава особена топлина и уют на жилището и е една прекрасна самобитна изява на народното изкуство. На фона на тази пъстроцветна, жизнена, ефектна украса, умело съчетана с предназначението на всяко едно от помещенията, се открояват отделните предмети от покъщнината, задоволяващи ежедневните потребности на стопаните.

 

Традиционната добруджанска къща е винаги чисто поддържана, добре подредена, отличава се с простота и целесъобразност на вътрешното обзавеждане, като различните архитектурни елементи и покъщнина, които оформят интериора, създават и специфичния му художествено-декоративен облик. Извършването на основната домакинска работа се съсредоточава в помещението „къщи”, в което своеобразен център е огнището с подредените около него предмети за разпалване на огъня и приготвяне на храната. Съществен елемент от вътрешната уредба е „водникът” /бакърницата/ – мястото за окачване на кобилицата и менците /съдовете за вода/.

 Върху белите, варосани стени, ярко се открояват тъмните дървени полици с наредените пъстри глинени паници, шарени стомнии гювечи, медни сахани и синии /големи тави/,лъжичници за прибиране на дървените лъжици и вилици. Меката светлинана газеничето придава уют на стаята. А върху рогозката, с която е постлан подът, около кръглата, ниска софра и малки, трикраки столчета, се събира цялото семейство.

 

В килера са подредени сандъкът за брашно, нощвите и панакодата за приготвяне на хляба, дървените лопати за печене, делвите с петмез и рачел, гърнетата с мас, оцетарниците – глинени съдове за оцет. В мазата се съхраняват съдовете за приготвяне на зимнината, бъчвите за вино и ракия, тулуми със сирене; дървената буталка за избиване на масло, кратуните със сол, вили, дикани и дребен селскостопански инвентар, свързан със земеделския бит на добруджанеца. Тук е и мястото за стана, чекръците, хурките и други уреди, необходими за домашните занаяти.

Представителна функция има собата, в която се посрещат гостите. Характерен елемент е високата, зидана печка – „кюмбе”, край която в студените зимни месеци, върху постелки на пода, нощува цялото семейство. За бебетата се приготвя специална висяща люлка от прегънато парче черга, спусната с въжета от гредата на тавана. На дървен одър до печката се подреждат дюшеците, чергите, завивките и възглавниците. Писаните „брашовски” сандъци крй стената пазят чеиза /прикята/ на невестата и спомена за моминството. Цялата северна стена обикновено е запълнена с вградените долапи, в които се „надиплят” различните тъкани. Върху глинен одър край печката или на дървени пейки сядат гостите.

 

С изключително видово разообразие, прекрасни багри и богати орнаменти, се отличават декоративните тъкани, предназначени за ежедневни битови нужди, украса на дома или традиционни празници. С много умение, творческа фантазия и естетически вкус, са изработени различните черги, килими, възглавници, пешкири, торби, които внасят свежест и красота в дома, и показват майсторството и изискания художествен усет на добруджанката. 

Като най-стари са познати „тупаните” черги в естествения цвят на вълната – бял, черен, бозов, които след изтъкаването се тупат на тепавица. По-късно се наблюдава разнообразяване на използваната техника на тъкане – „бабчена”, „лита” „дигана дъска”; обогатявяне на колорита и добавяне на редуващи се тесни и широки ивички в различни цветове; а известните като „пъстри” добруджански черги създават уют и празничност във всеки дом. Със своя ярък колорит, многообразие от геометрични орнаменти, изпълващи цялото поле, или редуващи се с хоризонтални цветни ивици , се отличават котленските черги и килими.

 

             

 

Творческата фантазия и висок естетически критерий на добруджанката намират своя широк простор за изява в изработката на въглавниците – съществен елемент от уредбата и украсата на дома.  В свежи червени, жълти, сини, оранжеви, зелени тонове са „вадените” възглавници. Те се отличават с богат колорит и изключително разнообразие от композиционни решения и мотиви, растителни, геометрични, животински орнаменти – силно стилизирани слънца, звезди, кръстове или реалистично изработени лалета, рози, пауни, петли, коне, елени и др, разположени по цялото поле, в средата или в редуващи се ивици.

 

Красиви вадени въглавници невестата подарява на свекъра, свекървата и кумата в израз на почит и уважение и като доказателство за своите тъкачески умения и майсторство. Позната още на славяните е старинната техника на орнаментиране чрез „дигана дъска”. Красиви са и „масурчените” възглавници, при които на едноцветното поле като пъстра броеница се открояват редовете от разноцветни масури.

 

Различни по предназначение, размери и орнаметика са пешкирите. Наред с чисто утилитарната си /практическа/ функция, те служат и за украса на дома – за „поред”/за нареждане/, за дар на близки и роднини при календарни и семейни празници и са неотменна, съществена част от чеиза на момата С много любов и старание са изработени дългите до 3 м „годенишки” пешкири, които имат специфична украса, символ на любов и плодовитост – широка, ажурена ивица, с втъкани в нея две птици и червена роза. Антропоморфни женски фигури, красиви зооморфни елементи, вази с цветя, редуващи се ритмично цветни ивици по цялата дължина или богато украсени с различни мотиви краища, са само малка част от неповторимата орнаментика на добруджанските пешкири.

                                                                  

Задължителен елемент във вътрешната уредба на жилището е и ковьорът. Изработени в големи размери, спуснати по цялата стена, с различни животински и растителни мотиви, разположени в хоризонтални ивици, шахматни редове или цели килимени композициии, тези декоративни тъкани са прекрасни художествени произведения на народното изкуство.

 

          

 

Орнаментите в декоративните тъкани разкриват следи от древни вярвания и представи. Старинни астрални мотиви са кръгът, ромбът, звездите. Митологичната представа за космическото дърво, т. нар. дърво на живота, намира израз в неговото често, стилизирано по специфичен начин изображение. От дълбока древност водят началото си и различните животински и растителни орнаменти, свързани с почитта към природата и израз на хармонията, в която човек живее със света около себе си. Магическа сила според народните представи притежават и различните цветове. Самобитният народен творец вярва, че съчетанието от различни орнаменти в определени багри превръща везбената или тъканна украса в своеобразен знак, който може да предпази човек от злини, да му осигури здраве и благоденствие, а чрез изкуството, предавано от майка на дъщеря, могат да се разчетат древните послания на предците. Шарен за добруджанката означава красив. Пъстри са чергите, с които тя постила дома си, възглавниците, с които краси къщата, ковьорите, които окачва по стените, дрехите, с които се гизди. Червеният цвят предпазва от лоши очи и от уроки, прогонва злините и зарежда човека със сила и енергия. Белият дарява хората с младост, чистота и дълголетие. Зеленият омайва с дъха на вечно възраждащия се живот и непрекъсната обновителност, ведрината на синия приближава човек към небесата и към божественото. Златният жълт цвят, свързан със слънцето, огъня и светлината, носи блясъка на вечността и богатството, кафявият напомня за уханието на чернозема и щедростта на земята.

 

Събрало вековния опит на българката от общуването с природата, превърнато в хиляди символи и знаци, родени от опита да се разбере заобикалящия свят и се разкрият неговите тайни, самобитното народно изкуство носи своята неповторима, художествена магия и стародавното желание на всеки човек за здраве, щастие и благоденствие.

Още информация за традициите и фолклора в Добруджа. 

Свързани статии:
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Чешмите в Добруджа - белокаменните очи на равнината
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Традиционно облекло в Добруджа
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Добруджа – многолика и пъстра

Традиционно облекло в Добруджа

„Че са им златни ръцете...“ 

 Автор: Лена Кирилова 

„Носията на българите е забележителна, а българките са изключително красиви, грациозни и напети...” – възкликват чужди пътешественици, минали по нашите земи. Етническото единство и регионалната специфика намират своята най-ярка проява в традиционното облекло. Като един от най-консервативните белези на народната култура, съхранен и до днес в определени селища, традиционните носии, с характерните за всяка група колорит, художествена оригиналност, съставни елементи, орнаментика, украса, представят най-ярко етнографското многообразие и пъстрота на Добруджа и впечатляват със силно изразената си синкретичност – резултат от сложните етнокултурни взаимодействия в региона.

Традиционното облекло от Добруджа е изключително разнообразно. На относително малка територия са разпространени носии от различни краища на България. Ярка художествена оригиналност, локално своеобразие и общонационални белези отличават облеклото на преселническите групи от Тракия, Балкана, Северна Добруджа. Удобни, практични и красиви, традиционните носии присъстват в ежедневния и празничен бит и са израз на социална принадлежност и семейно положение. Изчистените форми и колорит са постигнати чрез умело прилагане на орнаментална украса, разнообразна тъканна и везбена техника, и показват творческата фантазия, художествен усет и светоусещане на добруджанката.

 

В края на ХІХ – началото на ХХ в. в Добруджа се обособяват два основни типа носии – „фустени” и „сукманени”. Традиционната риза е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата. Над нея се облича фуста /набрана пола от прави или разкроени платове/ или сукман. Женският костюм се освежава и допълва от разнообразни по колорит и начин на изработка престилки, колани и кърпи. Трябва да отбележим обаче, че описанието на облеклото на определени групи може да се направи не по тип костюми, а в зависимост от локалния произход на населението.

 

Една от най – многобройните етнографски групи са преселниците от Северна Добруджа. По стил и комопозиция носията на тази етнографска група се отнася към сукманения тип и е еднаква с характерния за началото на ХХ в. добруджански костюм. Така нареченото „приселско” облекло притежава изключително ярък колорит, постигнат от съчетание на интензивни зелени, жълти, розови, оранжеви, сини цветове. Ризата е обикновено с туникообразна кройка, извезана с растителни орнаменти по краищата на полите, ръкавите или пазвата. 

 

Своеобразен декоративен център на традиционния костюм е престилката, която се отличава с богата украса, постигната чрез умело съчетание на тъканна и везбена техника, фабрични и ръчно плетени дантели. Тя е изработена от тънък домашен плат, подбран умело да хармонира на сукмана. В двата странични края има бордюр от тъкани орнаменти. Характерни за носията са и подплатените с памук, „наичени” елечета от едноцветен вълнен или кадифен плат. През 20-те – 30-те години на ХХ в. върху „чукмана”/„роклята”/ започват да се обличат и „финки” – блузи с дълъг ръкав, изработени от домашни вълнени или фабрични копринени и памучни платове. Към празничното зимно връхно облекло се отнасят „интириите” и „кюрковете”.  

 

Забраждането е с големи квадратни кърпи – „чумбери ”, изработени от фабричен плат, украсени с дълги копринени ресни и завързани с двата края отгоре на темето, а като декорация към забраждането се използват разноцветни панделки, изкуствени цветя и „синчани пера”. Характерни са и украсените с разноцветни мъниста и различни стилизирани геометрични и растителни орнаменти синчани обувки и колани, които придават на женския костюм стилна завършеност и изящност. 

 

Специфичното невестинско забраждане към традиционното облекло дава наименованието на етнографската група на гребенците. 

„Гребенът” се прави от насмолени конопени влакна, обвити в червено сукно и пришити към малка цилиндрична шапчица, наричана „скуфя” и закрепена към главата с подбрадник от разноцветни мъниста и парички. Женската носия се състои от силно набрана около врата риза, изработена от цял плат кенарено домашно платно, наричана от населението „бърчанка”. Около кръста отзад  се опасва „пищимал” – широка, плисирана престилка, изработена от две или три парчета тънък черен шаяк, наподобяваща ветрило. Интересна е техниката на изработка – съшитите платове се навлажняват и набождат върху дъска в ситни равномерни гънки, след което се заливат с вряла вода и се сушат на слънце. Пазвата, ръкавите, наборите на полата, са богато украсени с пъстроцветни шевични орнаменти. Престилката е тясна, едноплата, с редуващи се ивици от геометрични орнаменти в червено, оранжево, жълто, зелено.

 

Носията на шиковците се отнася към двупрестилчения тип. Ризата е изработена от бяло памучно платно в туникообразна кройка. Задната престилка – завеска, е дълга над глезените, а от кръста се спускат свободно три „опашки” – трапецовидни парчета плат. Интересни са шиковските „калци”, изработени от черна или бежова аба по подобие на гребенския пищимал. Те се носят при студено време, като покриват краката само до глезените, а на ходилата се обуват обикновено терлици. Характерен елемент за шиковското забраждане са малкото, червено сукнено фесче и дълъг до два-три метра бял, памучен месал /пешкир/, спуснат върху раменете.

 

Сходни характеристики с шиковската носия по отношение на колорит, орнамент, кройка, има еркечката носия, носена от ваяците. Облеклото се състои от риза с туникообразна кройка, горна дреха – чукман, престилка и колан. Изработената от конопено или памучно платно риза е украсена по полата, пазвата, полите с тясна тъкана ивица с цветни растителни орнаменти. Чукманът е от черен шаяк, с остро изрязана дълбока пазва. Интересна е връхната дреха – кичата, изработена от черен плат, с тъкани дълги ресни от пресукани вълнени конци, които висят от външната страна и придават много оригинален характер на носията.

 

Сукманената носия е разпространена сред преселниците от различни места на Тракия. С неповторима художествена оригиналност, богата тъканна и везбена декорация, многообразие от растителни орнаменти и апликации, се отличават двата типа сукмани, характерни за главанците – везан и белкосник. Малки, правоъгълни, пъстростроцветни парченца плат – „белки”,са апликирани към полите и дават наименованието на красивата, празнична дреха, носена от млади невести.

 

Друга разновидност на тракийското женско облекло е характерна за селата Мали извор и Алфатар и се носи от преселниците от Сливенско. В своя традиционен вид тя почти не се е запазила. Под „алфатарска носия” днес се разбира един по-късен вариант на облеклото, което има голямо разпространение в Добруджа през 20-те – 30-те години на ХХ в. Ризата е украсена с копринени кенари и разноцветни конци по съединителните шевове, по ръбовете на полата или ръкавите. Фустата е набрана, изработена от раирана тъкан в червени, бели, сини цветове и тъкана престилка с изпълнено с геометрични мотиви поле. Жените покриват главите си с бели памучни „ръченици”.

 

Локална разновидност на тракийската носия е вайсалската. Населението произхожда от с. Вайсал, Одринско. Характерни са ризата, везаният „чукман” или „белкосникът”, едноплата, дълга престилка, украсена с отбирани „на дъска” орнаменти, редуващи се по цялото поле в разноцветни ивици. На ръцете, под ръкавите на ризата, се носят „наръкавници” – прави ивици от плат, които да топлят китките и да ги предпазват при работа.

 

В края на ХIХ в. се обособява и роклената разновидност – преходна форма към градския костюм. Богатите местни котленски търговци и чорбаджии тръгват на хаджилък по Светите места, посещават екзотичните източни пазари и донасят красиви копринени платове, кадифета и атлази, тънки кашмирени щалове и скъпи кожи. На границата между традиционното общество и българските „модерни времена”, между възрожденското и европейското, се ражда и новото облекло, познато като „котленско” – красива атлазена рокля от фабричен плат, риза от тънко копринено платно, дълъг сатенен елек, с типичната тъмносиня божигробска престилка, украсена с щамповани бели ориенталски мотиви.

 

Крайчетата на забрадката, обримчена с кенета, са кръстосани на тила и зързани над ухото, падат кокетно встрани. Изящни сърмени колани със сребърни чапрази /пафти/, украсени с емайл, обгръшат грациозната снага на котленката, а тежки нанизи от пендари, метални гривни и пръстени, сребърни амулети – куни, допълват облеклото. Къса връхна дреха от сукно, подплатена с агнешка кожа, и обточена отпред с кожи от лисица, придава особена изисканост на жените, наричани „котленските кокони”.

 

Мъжкото облекло се отнася към чернодрешния тип, разпространен в цяла България. Дрехите са изработени от аба в кафяв или черен цвят, украсени с гайтани. Костюмът се състои от риза от памучно платно, дълъг пояс с ресни, опасан около кръста, потури – широки, „дънести” гащи от домашен черен или кафяв шаяк, украсени богато с гайтан, елече без ръкави, калпак от овча кожа, бели навуща, увити около краката, а през зимата мъжете обличат дебели, дълги връхни дрехи от аба и кожа – ямурлук и бой-кожух. 

                     

 

семейна снимка края на XIX в.                              семейна снимка 1926 г.

 

Пред първата половина на ХХ в. в добруджанското народно облекло настъпва процес на интеграция, постепенно се оформя и разпространява единен за областта костюм, който се възприема от цялото население, като степента на запазване на локалната специфика е различна за отделните етнографски групи. Ярката оригиналност, изискан силует и богат колорит на добруджанските носии показват художествените умения на добруджанката и са едно от най-ценните свидетелства за нейния естетически вкус и усет към красивото.

 

Още информация за традициите и фолклора в Добруджа. 

Свързани статии:
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Чешмите в Добруджа - белокаменните очи на равнината
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : В тишината на старите Добруджански къщи
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Добруджа – многолика и пъстра

Сътрудничество и партньорство с клубове от България и Европа

"Силистренски игри", представени от Клуб "Жътвари" Добрич на "Русчуклийска среща"-2015, хореография: Мая Бърдарова. "Специални благодарности на Димитър Джамбазов".
Със "Силистренски игри" "Жътвари" спечелиха първото място на Русчуклийска среща '2015. 

"Право хоро и опас" в изпълнение на Танцова група "Китка" към сдружение "Български ритми" (Виена) на Пролетния фестивал на българския фолклор и традиции в Лондон 2015. "Специални благодарности на Димитър Джамбазов".

 

 

"Добруджански и Варненски танц" в иузпълнение на Танцова група "Китка" към Сдружение "Български ритми" на тържествения концерт посветен на деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България в БКИ "Дом Витгенщайн", '2015. "Специални благодарности на Димитър Джамбазов".

 

Молдовски танц, в изпълнение на Танцова група "Китка" към Сдружение "Български ритми",  Виена (коледно парти 13.12.2014). "Специални благодарности на Димитър Джамбазов".

 

 



Добруджа – многолика и пъстра

Етнографска специфика на населението в Добруджа

Автор: Лена Кирилова

Автор: Лена Кирилова

 

Автор: Лена Кирилова

Автор: Лена Кирилова

Автор: Лена Кирилова

сн. hostafan@abv.bg

"Навред, додето очи стигат, е само едни ниви, зелени още, но вече високи, гъсти и изкласили. Сред това море селата остават като малки и самотни острови, пътищата се превръщат на тесни и дълбоки коридори и когато вървят коли по тях, отдалеч ни конете, ни колелетата могат да се видят, наравно с вълните на класовете, като лодки, се виждат сандъците само и хората в тях. Два тона има в тоя пейзаж: синята ведрина на небето и зеленината на нивите. Но тук плени не разнообразието и пъстротата, а мистичната прелест на всичко, което е безкрайно и огромно. От цялото поле иде радостта на щастливото материнство, благодатният плод зрее сред блясъка и пищната красота на цялата природа. Неволно човек иска да снеме шапка пред тоя колосален труд, душата се пълни с възторг пред могъщата хубост на земята...” 

Така писателят Йордан Йовков, запленен от красотата и безкрая на Добруджа, е изразил любовта си и уловил духа на необятната равнина, в която се ражда житото и хлябът на България; чудно красивото кътче, сбрало цялото разточително многоцветие на природата – жълтото слънце на нивите, омайната зеленина на ливадите, разпилените есенни багри на чернозема; където синята ведрина на утрото се слива със златния залез на узрялото жито; където времето и пространството се кръстосват в безкрая и на воля лети бялата лястовица...А във всеобхватната белота на надеждата блести пъстроцветна мозайка от събития и човешки съдби, прелитат се нишките на древни култури, изплуват легенди за стародавно начало...

Преди хиляди години небето и земята на Добруджа не били разделени. Някога те били момък и девойка, които много се обичали. Но зли сили им завидели и ги разделили. Вехнела и съхнела денем Земята от мъка по своя любим и суша изгаряла нивите, плачело нощем Небето и сълзите му обливали житните класове. И само за миг, в далечния хоризонт, влюбените се сливали отново в изгаряща и жадна целувка. Разчуло се навред по света, че стигне ли човек до тази целувка, мине ли под дъгата й, ще открие тайната на безсмъртието и вечното щастие. Втурнали се към Малка Скития много племена, стотици юнаци погинали, но никой не успял. И тръгнал тогава с конниците си синът на великия Кубрат... Смелите войни достигнали бреговете на Дунава, победили в бой злите сили и преминали под дъгата на целувката. И станало чудо – прокобата се развалила, а там, където Земята и Небето се слели отново в необятния простор, благословена и вечна, се родила България....

Древна е историята на добруджанския край.

В тази земя, разположена на кръстопът между Изтока и Запада, „врата” между Европа и Азия на Балканите, си дават среща различни племена и народи, живели за кратко или за по-дълго тук, избрали равнината за свой дом, и оставили своите следи. Люлка на българската държавност и нейното величие, земята на владетеля Добротица е не само мястото, където през VII век се ражда България и българската народност, но и земята, която ни напомня кои сме и откъде идем, и пази живителните корени на българския дух; най-прекрасното кътче, в което човек може да се върне към началото, да тръгне по пъстрата пътека на българската традиция, извървяна от добруджанци през вековете, да преоткрие красотата на сътвореното и съхранено и до днес самобитно народно изкуство, обичаи, фолклор.

В традиционното ни наследство се оглеждат и превратната историческа съдба на областта, и сложната политическа конюнктура, и динамичното етнокултурно развитие. Времена на опустошение след османското нашествие през XIV в., на разорение и асимилаторски натиск, на непрекъснати руско-турски войни през XVIII-XIX в. и обезлюдяване, се редуват с периоди на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация, активни миграционни движения към региона, издигане на неговата стопанската значимост, като въпреки всички преломни събития, континуитетът на българското население се запазва. Сложно съчетание от географски, икономически, политически и други фактори от края на XIV в. до средата на XX в. довежда в региона заселници от различни краища, търсещи спасение или работа, временно препитание или постоянен нов дом. Преплитат се съдбите на цели селища, родове, отделни човешки преживявания; създават се условията за изключително разнообразна в културно отношение регионална и локална традиция; реди се пъстрата етнографска мозайка на Добруджа. В тази изконна българска земя ще срещнем потомците на преселниците от Сливенско, Котленско, Елховско, Провадийско, Шуменско, от Тракия и Балкана, Македония и Северна Добруджа, Бесарабия и Молдова, и откъде ли не още...Гребенци, шиковци, балканджии, тракийци, главанци, капанци в продължение на векове съжителстват в тесен културно-битов контакт, взаимодействат си, преплитат особеностите на своя бит и сътворяват уникална традиционна култура – неповторима в регионалното си многообразие, единна в своята българска основа. Неслучайно пъстрият състав на населението и тази специфика на региона дават основание на изследователите да отбележат, че

Добруджа ни дава в миниатюра етнографска картина на половин България.

Остатъци от относително старото за Добруджа население са т.н. гребенци, заселени основно в крайдунавските села в Силистренско и Тутраканско. Названието им е свързано с характерен елемент във формата на гребен в невестинското забраждане. Гребенци живеят и днес в селата Гарван, Кайнарджа, Калипетрово, Ветрен, Сребърна, Айдемир, Попина и др.

Към старото българско население можем да отнесем и шиковците – преселници от Провадийско, Шуменско, Новопазарско, установили се в Добруджа в началото на XIX в. Етимологията на името се обяснява с особеностите на техния говор – т.н „шикане” и употребата на -ши, -шъ вместо „ще”. – „ши кажа, шъ дойда”. Преобладават в селата Калипетрово, Професор Иширково, Стрелково.

С особености на говора е свързан и произходът на името на ваяците, преселници от балканските села Еркеч, Голица, Козичино, които вместо частичката „бе” употребяват „ва” – „къде, ва”. Те се установяват в изоставени села в Добричко, Силистренско, Варненско, като най-компактна маса са в Дебрене, Ген. Киселово, Солник, Щипско и др.

Към балканджийското население се отнасят и котленците. Сред тях най-многобройна е групата на котленските овчари, дошли със своите стада и установили се в Добричко, Балчишко, Хърсовско, Кюстенджанско и други селища, както и заселници след пожара в Котел 1894 г.

Най-масовите преселения от и към Добруджа са свързани с руско-турската война 1828 – 1829 г. Многобройна е групата на тракийците – преселници от Сливенско, Ямболско и други места на Тракия. Пребладават в селата Мали извор и Алфатар. В Батово, Оброчище, Църква, Старо село се установяват българи от Одринско, Лозенградско, Странджанско.

В селата Владимирово, Главан (Силистренко), Гешаново, Сърнец идват преселници от с. Главан – Хасковско. Те са познати в Добруджа като главанци.

Преселници от Разградско са капанците, дошли в Добруджа в началото на XIX в. Установяват се главно в село Бабук.

Многобройна е групата на преселниците от Северна Добруджа. След възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г. те се установяват компактно в различни селища на областта – Соколово, Стожер, Дъбовик, Гурково, Стефан Караджа и др. Съставът на това население е доста пъстър, но всъщност в основната си част е от Шуменско, Провадийско, Тракия, Балкана и различни места на Югоизточна България. Изселили се след руско-турските войни от първата половина на XIX в., тези българи пребивават известно време в Бесарабия, по-късно се завръщат обратно към родината си и се установяват в Северна Добруджа.

Тази изключителна пъстрота и смесица от етнографски групи, дошли от различни краища и донесли в Добруджа характерните особености и специфика на своя бит и традиции, създава условията за едно неповторимо богатство и многообразие на народната култура и предпоставките за по-голямата ѝ жизненост и съхранение до доста по-късен етап в сравнение с други области на България.

Още информация за традициите и фолклора в Добруджа. 

Свързани статии:
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Чешмите в Добруджа - белокаменните очи на равнината
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : В тишината на старите Добруджански къщи
Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Традиционно облекло в Добруджа

И за какво ни е Съборът в Копривщица?

Три големи награди от Копривщица за цялостно представяне на състави от област Силистра

С около 300 самодейци от читалища и клубове участва област Силистра в Националния събор на народното творчество, проведен от 7 до 9 август т.г. в м. Войводенец край град Копривщица.  Жури в състав: проф. Албена Георгиева, проф. Горица Найденова и гл. ас. Евгения Грънчарова, имаше за задача да прецени в каква степен добруджанци представят костюми, песни и танци, издържани в стила на т.нар. изворен фолклор.

Участниците от Крайдунавска Добруджа се представиха с 4 обичая („Коледуване“, „Пеперуда“, „Бабинден“ и „Наричане на 'аризмата на булката“), с танцови състави от Силистра и Тутраканско, с индивидуални певци от Алфатар, Межден и Айдемир и 7 певчески групи от общините Силистра, Алфатар и Дулово. След приключване на концерта всички участници получиха грамоти за участие от министъра на културата.

Мнението на журито за цялостното представяне на самодейците от Крайдунавска Добруджа: „Като цяло много добро представяне на областта, но отбелязваме веднага - имаше и изпълнения, чието място не е на събора в Копривщица,тъй като са за други фестивали. Не трябва да се губи чувството за традиционен фолклор. Трябва да запазим всичко, което е най-близко до „извора“. Видяхме чудесни носии и други конкретни подробности, които не бяхме срещали досега (например лазарските хора от Грънчарово, играни по време на постите преди Великден). Сватбата, пресъздадена от състава от Нова Черна, показа не баналните моменти, а показаха интересни елементи - кой какво подарява и харизва на младоженците – с думите, интонациите и внушенията. Истината е, че при добро желание и търсене винаги може да се открие нещо, което е интересно и „ново“ за публиката, тъй като не се представя всеки път. И най-важното: хареса ни сърцатостта на добруджанци и желанието им да опазят старините ни; имат излъчване и радост от съпреживяването на обичаите, песните и танците, характерни за Крайдунавска Добруджа“.

 

НЧ "Дръстър-2012" на 4-та сцена
на Копривщица '2015

Връчени бяха следните отличия:

 

За цялостно представяне:

1) Народно читалище „Йордан Йовков 1894“ – град Алфатар,

2) Народно читалище „Христо Ботев 1941“ – село Грънчарово, общ. Дулово,

3) Пенсионерски клуб „Втора младост“ – град Дулово.

За отлично представяне:

- Групи за автентичен фолклор: Межден, Нова Черна, Окорш и Прохлада;

- Младежки танцови състави - Айдемир, Фолклорен ансамбъл „Алфатар“, Танцов състав и Кукерска младежка група (Варненци);

- Женска вокална група - Грънчарово;

- Солисти: Светлана Великова (Межден), Елена Славова (Алфатар), Керанка Радева (Нова Черна), Димитрина Неделчева (Айдемир);

Грамоти от министъра на културата:

КИП №5 – Силистра, Клуб за народни хора при НЧ „Дръстър“- Силистра, Солисти: Митка Донкова, Боряна Софрониева и Димитър Пехливански (Алфатар), Руска Колева – Айдемир; Певческа група – Айдемир, Мъжка вокална група – Дулово, КИП „Надежда“ – Гарван, Младежки танцов състав – Айдемир и др.

 



Грамота за НЧ "Дръстър-2012"

                        

Снимки от Копривщица-2015 на НЧ "Дръстър-2012".

**************************************

И за какво ни е Съборът в Копривщица?

Резюме на статията на изкуствоведа Любен Ботушаров, публикувана в списание "Български фолклор", бр.2/2015 

Отговор на поставяния напоследък от фолклористи въпрос се търси във възникването на съборите за народно творчество. Въз основа на теорията на празника и анализ на състоянието на традиционната култура в българското село през 50-те години на ХХ в. се стига до извода, че съборите-надпявания се появяват като компенсация на изчезващите под ударите на атеизма селски сборове, организирани чрез християнството. На мястото на трансцендентното вместо свещеното се появява като осветената свръхценност самото народно творчество, което в традиционната култура е част от обреда. То се експонира в рамките на празника или като разиграване на живот – от участниците, които са заварили старата традиция да функционира, или като художествено наследство – от поколението, което по-късно я е усвоило, или като маркиране на действа-понятия – идеографически тип представяне, което следва структурата на етнографското описание и е най-близо до идеята за музей на живо. Стремежът е да бъдат представени колкото се може по-ранни слоеве от традиционното наследство, които – както при празника – са най-близо до първотворението. На събора са различими двете структури на празника – същностнообразуващата на сцената, която съставя каноничността на празника, и на веселието, която принадлежи на празника като ексцес. С естественото оредяване на носителите на фолклора и драстичното намаляване на селското население се появява необходимостта от реставриране. При съвременните условия на индивидуализация, детрадиционализация и пазар на преживяванията въпросът е дали традиционното наследство, за което е създаден съборът, трябва да се помни и освети такова, каквото е било, или да се остави съборът да се превърне в event като постмодерна форма на празнично преживяване.

Цялата статия.

 Свързани статии:

Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Съборът в Копривщица през годините
 Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : Участие на НЧ "Дръстър-2012" в Националния събор на българското народно творчество Копривщица-2015 

Съборът в Копривщица през годините

Пътят на Събора през годините

Стоянка Бояджиеваtanjab@mail.bg Списание за фолклористични, етноложки и антроположки изследвания "Български фолклор", 2/2015

Изминалите 50 години от провеждането на Първия национален събор на народното творчество в Копривщица през 1965 г. са повод за спомени и бележки за неговото създаване, същност и път през годините. Съборът предлага устойчив модел за съхраняване и представяне на фолклорното наследство, който се възпроизвежда многократно при други локални и регионални прояви. Както предхождащите го събори надпявания, така и умножаващите се във времето след него фестивали, прегледи, срещи, показват развитие от опити за възпроизвеждане на „автентичност“ през фолклоризъм към нови смесени и хибридни културни форми, за което оказват влияние и съвременните отношения и комуникации в мрежи. Отделено е внимание и на институции, личности и обществено-политически контекст със значение за Пътя на Събора.

Цялата статия.

*********************

 

Копривщица 1986 г.: Изпълнение на Мъжки ръченик от Танцов състав при НЧ "Пробуда" с. Калипетрово.

Благодарение на: Сашо Папазов

***************

Копривщица 2010 г.: Изпълнение на Ръка, Повлекана и Сборенка от Фолклорна група към АИФ "Добруджа" гр.Добрич. 


Благодарение на: catyruseva.


Свързани статии:

Народно читалище "Дръстър-2012" Силистра и Сдружение "Добруджа 2012" : И за какво ни е Съборът в Копривщица?

АНСАМБЪЛ "ДОБРУДЖА" СИЛИСТРА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ

МОЛДОВСКИ ТАНЦИ, ХОРЕОГРАФ: ДИМИТЪР ДЖАМБАЗОВ, 2014

 

 

КИТКА НАРОДНА ТАНЦИ, ХОРЕОГРАФ: ДИМИТЪР ДЖАМБАЗОВ, 2013

 

 

ПРАВО ХОРО - НАЙ-МАЛКИТЕ ТАНЬОРИ ПРЕЗ 2012 Г., ХОРЕОГРАФ: ДИМИТЪР ДЖАМБАЗОВ

КОЛЕДАРИ, 2011 Г., ХОРЕОГРАФ: ДИМИТЪР ДЖАМБАЗОВ

РЪЧЕНИК СЪС ШИНИЦИ  И СТОМНИ, ХОРЕОГРАФ: СИМЕОН СИМЕОНОВ


ДОБРУДЖАНСКА СВАТБА, ХОРЕОГРАФ: СИМЕОН СИМЕОНОВ